Стопкадър за Апостол Карамитев

Годищник на Народния театър “Ив. Вазов” – 2013 стр. 187 - 189

Божидар Манов

Преди 40 години на сцената на ВИТИЗ се сбогувахме с Апостол Карамитев. Тогава ние – студентите първокурсници, само месец преди това престъпили прага на Академията, стояхме онемели и безсилни в последна почит към актьора, когото боготворяхме. Народният театър беше разрушен заради генералното му преустройство и цяла София се изсипа пред ВИТИЗ. После взехме венците и цветята и поехме по улица “Раковска” – неофициалната улица “Театрална”, към последната сцена на земния живот...

И чудото стана!

Ето го, той се задава срещу нас, устремен, с широка енергична крачка, шлиферът му се вее от забързаното движение, лицето – уморено, но чисто, силно, съсредоточено, пронизва с неизбежно излъчване пресрещащите го хора. “И аз се движа напред жалък и упорит...”. Финалният рефрен от “Бялата стая” просто нямаше как да не пресрещне със силата на черно-белите си кадри черно-бялата мълчалива процесия по улицата. Неговият герой Александров идеше стещу нас, обгорял от битки и нажежени нерви, от лични загуби и разочарования, от студения дъх на мъртвото време, но останал въпреки това силен и устремен към онова – Голямото, което никога не напуска съзнанието на истинските личности. Зад мокрото стъкло на “бялата стая” мъдро, проницателно и вечно като безкраен стопкадър ни гледа небръснатото лице на Апостол с посланието да не спираме крачките си никога, дори когато непобедимата болест на времето или на тялото иска обратното. В онези дни, след раздялата с него, сред нас – студентите, се разпространяваше като фетиш и безценен апокриф една касетка с неговия глас със страстното му есе-монолог “Работа, работа, работа – за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори...”. Ние случахме тези думи само дни след като Той беше отишъл ТАМ, и без да проумяваме още отъствието му, бяхме готови да следваме напътствията му. В спомена ми до днес само още една такава касетка се е разпространявала с подобна магнетична сила и измъчваща страст да я притежаваме на всяка цена – първите дрезгави записи на Висоцки.

Апостол Карамитев за 22 години в българското кино направи 18 роли – от Велизаров в “Утро над родината” на режисьора Антон Маринович (1951) до Йоан Асен в “Сватбите...” на Вили Цанков (1973). Но каква мощна парабола, върху чиято траектория блестят изключителните му претворявания в “Под игото”, “Хайдушка клетва”, “Любимец 13”, “Рицар без броня”, “Бялата стая” и “Сватбите на Йоан Асен”! Киното ни не е имало такъв актьор и едва ли ще има, защото екранното излъчване на Апостол Карамитев наистина е изключително и безспорно неповторимо. Думите винаги са недостатъчни и неубедителни, но екранът има поне това предимство, че може да ги потвърди и допълни. От първото поколение силни актьори на театъра, които киното ни потърси за екрана, само той притежаваше магията да бъде и там органичен и индивидуален, както на сцената. И естествено, бързо стана любимец и звезда, но в тогавашния, по-чист смисъл на думата, изразяваща огромната възхита, любов и обаяние сред зрителите. Така на нашия екран дойде един ярък актьор с открито, силно лице, със спонтанна непресторена усмивка и с внезапен експлозивен смях. А очите му – живи, горящи и говорещи, пак така внезапно умееха да потъват в меланхолична нега, забулени от някакво едва доловимо преживяване. Сега, ако се замислим, ще видим, че както много други големи актьори и той, тръгвайки към всяка своя роля, в крайна сметка откровено и неприкрито приближава персонажите към себе си и така ги превръща в индивидуалности, които могат да се идентифицират само и единствено с него. Той така “дописваше” сценарните контури на образа, даваше им своята физика, плът, жизненост, чувствутелност, нерви, страсти, реакции, вълнения и на екрана заживяваше друг герой, много повече негов, отколкото на автора или на режисьора. Но всички разбираха, че това е едно щастливо “ограбване” и вдъхновено създаване.

През онези години телевизията снимаше много актьори в различни участия. Апостол Карамитев не бе сред най-често показваните лица на малкия екран. Може би случайни обстоятелства са причина за това, може би огромните му ангажименти в театъра, киното, ВИТИЗ, радиото са изчерпвали времето му. Но никога няма да забравя, а сигурно и хиляди други зрители, неговото изпълнение на народната песен “Милкините църни очи” в една новогодишна програма. Такова поднасяне на текста, с такава пластика на думите, с такъв релеф на словото, с такова участие на цялото актьорско присъствие и особено на очите, аз не помня през дългите ми години на телевизионен пленник. Думите му не бяха дъх и слово, устните му не произнасяха звуци и фрази, той не съобщаваше художествен текст – не, той ваеше, зографисваше, докосваше с най-тънко длето мъртвото стъкло на екрана и пред очите ми думите на една народна песен се превръщаха в конкретна видимост, а лицето на Милка, нейните “църни очи и вежди - гайтани” и до днес са по-живи и истински пред мен, отколкото на някои от вчера срещнати хора. Със сигурност знам, че това изпълнение на Апостол Карамитев промени завинаги отношението ми към българската народна песен и фолклор.

Давам си сметка, че това е може би едно твърде лично, частно, изострено само в моя спомен събитие. Но какво от това! Нали тъкмо от такива лични, частни, понякога мигновени, мимолетни докосвания до хора и личности край нас се формира всеки човек. И тогава гръмките фрази за ролята, съдбата и смисъла на изкуството придобиват реално значение, стават конкретни. А мисията на големите майстори в изкуството се оказва разбираема, понятна, земна. Сигурен съм, че всеки от хилядите хора, които бяха дошли тогава, преди 40 години, във ВИТИЗ и после в тъжната процесия по улица “Раковски”, е имал свои подобни аргументи, за да се слее с мълчаливата тъга и почит на другите край него. И на всеки от тях любовта към актьора и чувството за загуба на близък човек са били усетени в някакъв подобен миг на неповторимо, искрено въодушевяващо съпреживяване на изкуството, което Апостол Карамитев така щедро притежаваше и всеотдайно раздаваше.

В живота и изкуството на големите майстори няма “Сбогом”. Има само срещи с нетленната вечност, притежавана и осветявана от такива хора – АПОСТОЛИ.

Ноември 2013
Народен театър “Иван Вазов”