Филип Трифонов в Петрич

Филип Трифонов

Като студент на Апостол Карамитев (от 1969 до 1973 година) участвах във филма “Преброявяне на дивите зайци" и на снимката с учениците му Карамитев сред дванайсет (12) вместо до тринайсет (13) от неговите любимци... . Мене ме няма. Заради отсъствието на тринайсетия му любимец снимката напомня уж за “Тайната вечеря" (с дванайсетте апостоли и Христос), но всъщност е копие на картината “Ленин в Полша". Там Надежда Крупская в ролята на Христос пие чай с дванайсет болшевики, докато Ленин пие в Полша. И поради тази причина по-удачно е вместо “Ленин в Полша" снимката с учениците на Апостол да се нарича “Филип Трифонов в Петрич" (или “Тринайсетият ученик на Апостол").

За пръв видях ,,на живо" Апостол Карамитев през есента на 1969 година. Това се случи на улицата по време на приемните изпити във ВИТИЗ. А на четвъртия кръг с него, като член на комисията, даже и диалог проведохме.

Мога ли, попита ме той, със стихотворението “Така веднъж във снежната алея..." да изоблича колега като на партийно събрание. И въпреки че нито баща ми, нито аз бяхме ходили по партийни събрания, за майка ми да не говорим, отвърнах: „Мога". И почнах, като си прибавих и едно „другари и другарки”.

„Другари и другарки, така веднъж във снежната алея видях следи! (многозначителна пауза) - Той (посочвам Карамитев ) беше минал с нея! (соча Сейкова). Аз тръгнах по следите, другари, и узнах какво се бе развило между тях. Как тук над нея той (соча Карамитев ) бе тръснал клона (гледам го: „така ли беше"), как там си бе изула тя шушона (соча Сейкова)... И как я бе прегръщал той (Карамитев)." и т.н.

Не само един колега, а и колежка “изобличих" за извънбрачната им връзка в района до Парка на свободата (сега Борисовата градина). Та покрай “партийното събрание" разбрах всъщност, че ставам “и за театьр". Дотогава знаех, че ставам само за кино. След прожекция на рекламен филм в кино “Култура" (с двеминутно мое участие) Борко Борозанов ми каза: “Копеле, ти си надеждата на българското кино"! А баща му на Борко беше режисьорът на филма „Калин Орелът" , а след това и на Народния театър. Отделно, като асистент на оператора Борислав Пунчев в “Демонът на империята", наблюдавах как се държи пред камера цветът на актьорския ни елит и реших, че бих се справил не по-зле...

За Апостол Карамитев като за тетрален педагог знаех от представлението “Тигър и машинописци” (тук Филип Трифонов умишлено греши, представлението се наричаше “Машинописци и тигър” – Г.Б.) Нееднократно го бях гледал на сцената във ВИТИЗ и не крия, че преди всеки кръг от приемните изпити се молех на свети Мина, ако ставам за театър, да ме приемат в класа на Карамитев. Така че още щом прочетох името си, макар и на последно място, в списъка на приетите за студенти, побързах да благодаря на свети Мина. И като тръгна, започна той да ни обучава с измисляне на етюди... Не исках за щяло и нещяло да досаждам на свети Мина и за съвет по въпроса за етюдите се обърнах кьм колегата от нашия курс Георги Бахчеванов. С едногодишен стаж “кукловодство" зад гърба си, Георги беше “напред с материала" и ходеше изправен, с осанката на създателите на нашата писменост. Мургав като Карамитев, с едно синьо око и къдрава като неговата коса. Беше му и съгражданин от Бургас, само че два пъти по-ниськ от него. Държеше се доста загадъчно, сякаш прикриваше роднинска връзка с Апостол. Попитах го аз “що е етюд" и той от висотата на по-ниския си ръст ми каза (цитирам дословно): "Етюдът преди всичко трябвало да има точка, Филипе!". Добре, че в „деня на първия етюд", заради местонахождението на буквата,”ф” в края на азбуката (единствено Юлия и Юри бяха след мен), гледайки останалите, се уверих, че само в моя етюд, ако не друго, имаше “точка". В тъмен киносалон момче хваща непознато момиче за коляното и тя му удря шамар. Шамарът слагаше “точката". Партнираше ми Ваня Братоева, доста здрава девойка от Михайловград. В забележката на Апостол, че „много органично" съм отреагирал на шамара, открих похвала и шамарът неизменно участваше в следващите ми етюди. Изисквах от партньорите да удрят все по-силно, за да отреагирам все по-органично, но насърчение от Учителя не получих, и дори мисля, че заради моите шамари Апостол преждевременно ни прехвърли към следващата фаза на обучение - етюди по откъс от пиеса с диалог. Трудното беше намирането на подходящ материал, но покрай свети Мина попаднах на фантастична пиеска от Н. В. Гогол и с Велко Кънев почнахме репетициите под режисурата на Карамитев.

Жалко, че младото поколение съди за Карамитев само от филмите и няма данни за работата му като театрален учител. Имах възможност да работя по-късно със светилата на театралната ни режисура (с трима от тях снимах и в киното), но в работата с актьора в театъра Апостол Карамитев беше ненадминат. От първия час ни говореше за някаква „гражданска позиция". Питам Бахчеванов за “гражданската позиция", а той ме гледа, сякаш знае, и продължава да мълчи по темата. Ако не беше Борко Борозанов, и до днес нямаше да знам какво е да имаш гражданска позиция.

- Слушаш ли радио „Свободна Европа”? - почна Борко.

- Когато не заглушават... слушам - отвръщам аз.

- Ами щом слушаш “Свободна Европа", значи имаш гражданска позиция.

Апостол и от дървото извличаше актьорския максимум. Е, ние с Велко Кънев не бяхме диаманти, но и дървета не бяхме, та резултатът от работата с Н. В. Гогол и Карамитев беше повече от впечатляващ. Помня как Йоско Сърчаджиев, за да не се задави от смях, се провикна в салона: „Е, стига толкова!” Общо с пет представления трябваше да излезем пред публиката на голяма сцена. Веднъж Апостол между другото каза: „Аз Филип ще го взема за асистент, като завърши". Или: „Аз, Филип, като завърши, ще го взема за асистент". Но ми оставаха още около три години тогава, за съжаление...

Завършвахме първата година с шест едноактни пиеси на Б. Брехт и А. П. Чехов. Търсейки актьор за новелата ,,Изпит", Георги Дюлгеров дойде да ни гледа с Иванка в „Шпионинът” на Брехт. Приключихме и си помислих: “Тоя трябва да е луд, ако не ме вземе". Дюлгеров не беше луд. И на 1 юни 1970 година, като на изпроводяк в киното, получих снимка от Карамитев в ролята на Хенрих IV с посвещението: „Карай, Филипе, аз съм с тебе! Даскалът ти Карамитев" След успеха на филмите „Изпит" и ,,Момчето си отива" Карамитев ме предупреди да внимавам в какво се снимам - искам ли доживотно участие в киното. И ако е казано ,,който има уши, да слуша", аз и очи имах да гледам. Отварях си очите “на четири", подушвах боклука отдалеч и за четирите студентски години поех четири главни роли в киното и отказах две при двама много мастити режисьори. Та внимавах в какво се снимам, но и снимах като бесен. За филма “Като песен” Карамитев с радост ме пусна за три месеца във Варна. Но за “Преброяване на дивите зайци" заминах в Петрич на своя глава и както казват германците, „развалихме калимерата"

Пак в едно междучасие колегата Богдан Глишев попита Апостол “да членуваме ли в Комунистическата партия" и след многозначителна пауза, подкрепена с въздишка, отговорът на Карамитев гласеше: „Аз успях да се реализирам без Партията (може би покрай киното), но за вас ще е много, много трудно... много". А едно участие във филм като “Преброяването на дивите зайци", получил награда в Локарно (Швейцария), не постилаше ли тогава пред мен възможност за реализация без помощта на Партията?

Всъщност посвещението: "Карай, Филипе, аз съм с тебе! Даскалът ти Карамитев” като нотариално заверен документ доказва мястото ми сред учениците на Апостол от снимката “Филип Трифонов в Петрич", на която мен ме няма, за което няма да спра да благодаря на свети Мина в църквата “Света Петка”.