Откъс от книгата на Илия Добрев “Песъчинки от спомени”
Последната ми среща с него, с Апостол.
На морето сме. Аз, Нина и Яна. Ахтопол. „Актьорското гето" - така наричахме мястото и бунгалата, в които почивахме през лятото. Бяхме млади и неуредиците не можеха да попречат на щуротиите, купоните, песните и смеха, които заливаха всичко наоколо. Бяхме на плажа, когато ми донесоха спешна телеграма. Изтръпнах. Помислих си най-лошото. Режисьорьт Вили Цанков ме канеше да участвам във филма „Сватбите на Йоан Асен", който снимаше в момента. И за да предотврати отказа ми, Вили хитро беше написал, че това, за което ме кани, е кратък епизод, но затова пьк ще си партнирам с Апостол Карамитев. Въобще не се замислих. Качих се на реното и запраших към Варна. Паркирах пред дома на наши приятели. Качих се на нощния влак. Сутринта на гарата в Плевен ме чакаше такси. Откара ме до хотела в „Кайлъка". Там ме облякоха в одеждите на войник от Йоан-Асеновата армия. Залепиха ми някакви породисти мустаци. Качиха ме в служебната кола на филмовата продукция. Слязох на ,,бойното поле" край село Горталово. Ръкувах се с режисьора, с оператора, с Апостол..
И дойде ред на ГОЛЯМОТО ЧАКАНЕ. От по-възрастите колеги бях запомнил едно много важно нещо.
- Въоръжи се с търпение. И да нервничиш, и да протестираш, нищо не помага... Чакане му е майката... Тук не е фото-ателие,”щрак-щрак" и готово... Всичко трябва да се изпипа...
Този ден с Апостол Карамитев си приказвахме уж за най-обикновени неща, а зад всяка негова дума аз търсех скрития смисьл. Такъв бях тогава. Всичко, което чувах от „големите", жадно поглъщах. Стараех се всичко да запомня, да го проверя за себе си, да го превърна във „важното мое" и да продължа нататьк...
Жегата беше нетърпима. На снимачния терен носеха огромни блокове лед. Чупехме ги на парчета и с тях търкахме гърбовете си... Апостол се заливаше от смях, докато - по негова молба - разтривах гърба му с парчета лед.
- Един ден Негово Величество Зрителят ще гледа филма, ще се диви на гръмките фрази, които ние с теб, моето момче, след малко ще „съпреживеем" в краткото ни диалогче, и съвсем няма да му мине през акъла, че ние тук преди тоз екранен миг сме пукясвали от жега... Че Негово Величество цар Йоан Асен, тоест моя милост, сьблечен до кръста, разперил ръце като Христос, потреперва от парещата хладина на ледените ресторантски блокове - възторжено сьчиняваше патетичния си монолог, премесен с красив, заразителен смях.
Специално за главния актьор винаги на терена имаше по един сгъваем стол и в жегите разпъваха голям чадър, подобен на тези, под които се завирахме по плажовете.
Апостол седна. За миг се замисли. После съвсем сериозно попита:
- Ти преподаваш ли още във ВИТИЗ?
- В момента не, Апостоле. Нещо не се разбрахме с професор Михайлова и аз напуснах...
- Тази година приех чудесни студенти. Мисля, че се очертава доста интересен клас. Искаш ли наесен да работим заедно. Каня те да ми станеш асистент. Трябват ми такива работяги като теб...
- Благодаря ти, Апостоле. Ще бъде чест за мен да...
- В началото на октомври започваме - прекъсна ме той.
Приканиха ни да се облечем, за да снимаме. Епизодът с моето участие беше наистина толкова кратьк, че като гледате филма, внимавайте точно в този момент да не си изпуснете нещо. И не се навеждайте да го вземете, защото рискувате изобщо да не ме видите.
Снимачният ден приключи. Влакът за Варна беше чак в полунощ. Така че до моето заминаване имаше сума ти време.
Седнахме в градината на хотелския ресторант. Поръчах си вечерята. Апостол след време седна на масата до мен и попита:
- Ти успя ли поне да си вземеш един душ?... Не са се сетили да ти осигурят стая за почивка, нали? Икономии... Ето ти ключа. Качи се в моята стая. Има сапуни, хавлиени крпи, изобщо не се притеснявай... Аз ще те чакам да пием по едно вино. Бяло или червено?
- Бяло. От червеното получавам киселини.
Набързо се шмугнах под душа. Сложих си един сапун. Почти на мокро си навлякох дрехите. И хукнах надолу по стьлбите...
- Вечерята ти е сервирана. Апостол ти заръча виното. Каза, че ще пробяга заплануваните метърчета нагоре по пътя и веднага се връща.Той това го прави всяка сутрин и всяка вечер след снимките - някак особено ме осведоми един от колегите.
Актьорският купон в ресторанта беше вече в разгара си, когато развеселените колеги почти в един глас го посрещнаха:
- Хайде бе, Апостоле!
Седна до мен. Тупна ме свойски по рамото, наведе се и ми пошепна:
- Трябваше по-рано да спра...
- Какво да спреш?
- Цигарите. Алкохола. Никога не съм бил голям пияч, но цигарите безотказно ги дърпах. Ей на, вече се задъхвам. Трябваше по-рано да спра... - повтори той.
После се изправи. „Лека нощ"- каза на всички. Пожела ми лек път и си трьгна. Сети се нещо. Спря се. Обърна се кьм мен и рече:
- Сега не ми отговаряй. Помисли за това, което днес ти предложих, и... наесен с песен! - Леко подсвирна с уста и като размаха шеговито показалец към колегите на масата, добави:
- Иии, умната, нали?!
Септември мина. Снимките на „Сватбите на Йоан Асен" още не бяха привършили. Понесе се тревожната приказка, че Апостол никак не е добре със здравето. Пропуснах да ви кажа, че през лятото, като снимахме край Плевен, докато се разхлаждахме с буците лед, аз го попитах:
- Апостоле, от какво ти е този белег на гърба?
- Ама ти не знаеш ли? Аз вече съм само с един бъбрек. Другия ми го резнаха докторите. Тъй де... жив ли съм? Жив съм...Така че... За болести... Хайде да не говорим!
После някой от артистите, или може би самият Вили Цанков ми каза, че веднъж по време на снимки Апостол извикал:
- Бързай, Вили. Бързай, че време не остана.
Бил студен есенен ден. Апостол, гол до кръста трябвало да премине през ледените води на реката. На брега хората от снимачния екип го чакали с горещи чайове, загръщали го с плътни одеяла до следващия дубъл, а той през стиснати зъби все туй повтарял на оператора и на режисьора:
- Побързайте, моля ви. Нямам време. Бързай, Вили.
Една сутрин асистент режисьорьт на филма ми се обади по телефона:
- Знаеш ли какво се случи? Епизодът, който лятото заснехме с теб и Апостол, е изчезнал.
- Как така изчезнал? - едва сдържах смеха си.
- Ами така. Преобърнахме всичко, няма го... Утре трябва да дойдеш в Киноцентра. Ще повторим сцената с Апостол. Вили Цанков е измислил къде и какво да се снима...
Не посмях да попитам как е Апостол.
На другия ден влязох в една от гримьорните на Киноцентъра. Апостол вече беше седнал да го гримират. Тегнеше особена тишина. Запомнил съм как от време на време Апостол просъскваше през заби, когато гримьорът почваше да му нанася лепилото, за да му залепи брадата.
Ще ви призная нещо. От този момент, та до днес не понасям да ми лепят брада и мустаци. Нито за сцената, нито за киното. Изприщвам се. И ако съвсем не може да мине без тях, оставям да ми пораснат мои собствени... Или ако е толкова спешно, стисвам зъби и съскам като Апостол, докато гриморьт ми нанася лепилото.
И така, заснехме епизода. Краткият диалог между двамата го помнехме още от лятото. Аз - Войничето, което сърба попарата от купичката с прясното мляко, и Апостол - Йоан Асен, който загребва с дървената льжица от попарата на войничето и лакомо яде...
Запомнил съм красивото лице на Апостол, гласа му, сините жилки на вените по ръцете му, тъгата в очите му... И звънкия смях, когато ми стисна рьката за довиждане.
- Горе главата! Що е живот занапред, пред теб е...
Случайно ли беше това с изчезването на заснетия материал? Случайно ли се срещнахме с Апостол отново на снимачната площадка месец преди да си отиде от този свят?
Ha 17 октомври той навърши петдесет години. На 9 ноември почина. Годината беше 1973-а.
Недовършена остана ролята на цар Йоан Асен. Осакатен беше и филмът. Независимо от добре измисленото режисьорско решение на Вили Цанков. Тези, които са гледали филма, знаят, че Коста Цонев довърши недовършеното... Така е... „Аз паднах. Друг ще ме смени. И толкоз..." - го е казал поетьт.
А пък аз, докато съм жив, непрекъснато ще повтарям: „Няма незаменими артисти. Има НЕЗАБРАВИМИ"