Той се движеше пред времето

Годишник на Народния театър “Ив. Вазов” 2013, стр. 182 – 187
90 години от рождението на Апостол Карамитев

Николай Николаев

Беше ранната есен на 66-та, когато пред Театър 199 случайно срещнах учителя си проф. Мирски с артиста Мирослав Миндов, станал внезапно директор на Народния театър. Та директорът каза: “Щяхме да те търсим, поканил съм известния сръбски режисьор Арса Йованович да постави “Мигове от живота” на Уилям Сароян. Главната роля – Апостол Карамитев. Какво ще кажеш, ако дойдеш на хонорар, разбира се, не на щат, да изиграеш втората роля – на млад безработен клоун, който търси работа в един бар – клоуна Хари?”

Като чух само Апостол Карамитев, един от боговете ми още от детската школа... Сега имах шанса да играя с него, пък и пиесата американска, режисьорът – сърбин, на хонорар, нямаше да ми пречи на работата в телевизията, и там бях “нещатен сътрудник”...

Речено – сторено. Тогава не знаех, че ще започна кариерата си в Народния театър като клоун и 24 години по късно ще я завърша пак като клоун, но вече истински и в италиански цирк. За пръв път бях партньор на Апостол Карамитев, за пръв път видях какво “работливо чудовище” е той. Беше наистина блестящ. Апостол бе завършил италианско училище, но на Запад беше ходил само до Чехословакия, да снима филм. Та, спомням си, за репетиции идваше в театъра винаги час по-рано, купил пътьом италианския вестник ”Унита” (единствения, който продаваха, защото беше на тяхната компартия), за да откърти от “културната страница”новини, които единствено го интересуваха. Никакви политики не го занимаваха, не беше партиец, така си и умря, интересуваха го само театърът и киното. За не малкото години, през които работехме, нито веднъж не го видях да заплете интрига или да продума клюка в кафенето. Дойде в театъра – и все усмихнат, свърши си работата, и пак усмихнат си отиде. Веднъж по време на генералните репетиции го попитах: “Как е, ще стане ли?” а той: “Ами не мога да ти кажа ще станеш ли артист. Тази роля – добре, но направи следващата, тогава ще видим”. После се засмя и продължи: “Това не са мои думи, а на бай Петко Атанасов. Като постъпих в театъра, след всяка роля отивах при стария майстор с твоя въпрос, а той все така ми отвръщаше. И така години наред. Но ме научи на нещо много ценно – да се съмнявам, защото в нашата работа все има нещо за изкусуряване”.

Апостол стори с мен същото. Да, съмнението, истинското съмнение, е великият спътник в работата и живота на артиста.

Веднъж поканих Апостол да направим интервю в телевизионния ми “дайджест” – “Вечер на петте желания”. Прие. За съжаление и то полетя в ефира и не остана на видеозапис, но съм съхранил текста от това интервю, което е една истинска и ненапудрена скица на забележителния артист. Ето го. Мисля, че се различаваше от доста други интервюта, които всички сме гледали в миналото – ондулирани, редактирани и напарфюмирани...

В кадъра влиза Карамитев

Водещият:

- Др. Карамитев, Вие се съгласихте да дойдете при нас, при условие, че няма да говорите за себе си. Ние разбираме, че е трудно и неудобно човек сам да разказва биографията си, даже с вашия завиден сценичен опит. И тъй като за щастие все още не сте написали мемоарите си, Ви молим да ни отговорите само на няколко въпроса.. Тях сме групирали в четири анкетни листа, които с отговорите на другаря Карамитев ще изпратим на нашите зрители, пожелали тази вечер да се срещнат с Вас.
- А мога ли да не отговоря на някои от тях?
- Разбира се...
- Тогава да започваме!

Музика. Камерата приближава към анкетен лист, на който е написано ЛИЧЕН ПАСПОРТ, после се прехвърля на лицето на артиста.

- Място на раждане?
- Бургас.
- Дата?
- 17 октомври 1923 година
- Зодия?
- Везни.
- Ръст?
- 185.
- Тегло?
- 80 килограма.
- Коси?
- Кестеняви.
-Очи?
- Зеленикави.
-Адрес?
- Хм...Народен театър.
- Вила?
- Още нямам.

Камерата показва втората анкентна карта с въпросите и заглавие: “СЦЕНИЧНА КАРИЕРА”. И пак лицето на Карамитев

- Театрално образование?
- Държавна театрална школа.
- Учители?
- Сърчаджиев и Боян Дановски.
- На сцената?
- Досега... 20 години.
- От кой провинциален театър започнахте?
- Народен театър “ Иван Вазов” – София.
- Любими роли? И несполучливи роли?
- Всичките.
- Защо?
- Любими, защото във всяка роля съм вложил по нещо от себе си. Несполучливи, защото мисля, че най-хубавата ми роля тепърва ме чака да я осъщесвя.
- Роли на екрана?
- 15 филма до сега , но се надявам...
- Вашите амбиции?
- Една. Когато след време се обърна назад, да видя, че в работата си – в театъра, в киното, в радиото, телевизията и естрадата съм изразил проблемите на моето поколение.
- Какво най-много Ви учудва?
- Че съм вече на 43 години и че съм запазил ентусиазма на моите 20 години.

Заставка, трета анкетна карта: “ПРЕДПОЧИТАНИЯ”.

- Вашите режисьори?
- Всички, с които съм и ще работя.
- Любими актьори?
- Чарли Чаплин.
- А актриси?
- Ана Маняни.
- Вашите любими писатели?
- Достоевски, Хемингуей.
- Любим поет?
- Христо Ганев – поет в киното и в живота.
- Любим художник?
- Боянският майстор.
- Любима естрадна певица?
- Едит Пиаф.
- Любим учен?
- Този, който ще измисли лек срещу конюнктурщината!
- Любима историческа личност?
- Васил Левски.
- Любима легендарна личност?
- Хитър Петър.

Заставка, четвърта анкетна карта: “ЛИЧЕН ЖИВОТ” И отново лицето на артиста.

- Семейно положение?
- Женен, с две деца, най-хубавите на тоя свят – Маргаритка и Момчил, на 8 и 6 години.
- Кола?
- Никога!
- Защо?
- “ Защото пешеходците са най-добрата част на човечеството”, както казва Остап Бендер.
- Любим спорт?
- Да имам деца.
- Тогава Вашият голям грях?
- Че нямам много деца.
- Комплекси?
- Че нямам 5 деца.
- Характер?
- Най-добрият, поне аз твърдя това , за разлика от жена ми.
- Удоволствия?
- Работа без почивка.
- Печелите ли добре?
- В рамките на законното.
- Какво Ви бунтува?
- Несправедливостта.
- Какво Ви прави неспокоен?
- Шествието на несправедливостта!
- Вашият девиз?
- ”Дум спиро, сперо”...
- Моля?
- “Докато живея – надявам се!”
- Благодаря!

Всички сме равни в смъртта, но има различни между живите. Апостол Карамитев бе много по-различен от нас, когато беше жив. Той не пиеше и не решаваше театралните проблеми в шумни компании след представление, не участваше в коалиции за сваляне на директора, беше необщителен човек, когато искаха да участва в някоя клюка... да, тогава беше необщителен човек. Той вечно бързаше за някъде, леко прегърбен, с големи крачки. Но винаги знаеше къде отива, какво прави като артист. И защо го прави. Той никога нямаше време – вечно бързаше, защото знаеше колко много трябва да свърши още. Умря не навреме, защото все се движеше пред времето.

Вечна да е паметта му

* Петко Атанасов – голям български артист, “царят” на малките Роли – Б.а.