сп. “Биограф”, брой 28, декември 2013

Олег Ковачев, режисьор

Той беше белязан да има всичко, което може да има един мъж, но да живее кратко, спомня си за него Ваньо от “Рицар без броня”

Да напиша нещо за Апостол Карамитев? Да, с удоволствие, разбира се! Няма проблем.

После идва трудното. Как да пишеш за недостижимото? За неподражаемото. Знаете ли откога искам да направя филм за него? Ама филм! Вече почти си го представям, въпреки че още ми се изплъзват онези малки, дребни моменти, които да го направят дa звънне като кристална камбанка. Как ходеше този човек, как се смееше, как гледаше, как живееше на сцената.

Сега си давам сметка, че е бил белязан. Орисан. От две орисници - едната добра, другата зла. Първата му дала всичко, което може да има един мъж красота, обаяние, талант, глас, характер, сила. Другата злобно го проклела да живее кратко. "Но да го запомнят завинаги!" - успяла да промълви добрата. Това е. Сбъдна се. Който се е докоснал до него, ще го помни вечно.

Говори се, че някои от колегите му завиждали, мразели го. Ами как да не му завиждаш - актьорище, чудовище. Гладен за роли, жаден за работа. Мощен и в драмата, и в комедията. Силен и в радио, и в кино, и в телевизия. Смешник, престъпник, любовник, крал, неудачник - какво ли не изигра. Всичко му отиваше, можеше го. Така ми се искаше да ми бъде преподавател - нямах късмет, късно съм се родил. Но от това, което говорят учениците му, е ясно, че и там е бил господ. На всичкото отгоре бил и честен човек. Не е ли прекалено? Белязан, нямам друго обяснение.

Мен ме търсят да си спомням за Апостол, защото участвах в един филм с него.

Много неща се случиха по време на снимките и озвучаването. Странно е, че помня всичко така ясно, въпреки че бях само на 10 години. Имаше трудни за снимане кадри, имаше весели моменти - като във всяка филмова продукция. Едно обаче ще помня винаги. Епизод във фоайето на кино. Стоим с него до табло с фотоси от филма, който ще се прожектира. Аз ще го гледам за втори път, знам сюжета и по снимкитe му разказвам какво се случва. Той, вуйчо ми, уж ме слуша внимателно, смее се, но следи под око как някакъв хулиган се прережда на опашката за билети. В един момент става, дава ми якето си, като казва: "Дръж малко!". После отива и изхвърля хулигана от киното. Връща се при мен, казва да влизаме в залата, а аз притискам лице до ръката му. До оная, силната ръка, дето е изгонила лошото момче. Тази ръка със запретнат нагоре ръкав помня и като докосване, и като аромат до днес. Една мъжка сила лъхаше от нея. Тогава повярвах, че този човек, наистина ми е Вуйчо. Може да изглежда дребен и незначителен този спомен, но за мен е важен и си го пазя много навътре в душата. Даже сега за пръв път го споделям.

Снимахме около ЦУМ. Този кадър после не влезе във филма. Но доста се мотахме там, нещо чакахме. Той във вътрешния си джоб носеше снимки на децата си показваше ми ги, разказваше ми за тях.

Бяхме до една витрина с детски играчки. Апостол забеляза, че гледам с отворена уста към една игра-викторина. В средата й лампичка. Отляво въпроси, отдясно отговори. Допираш с метална пръчица въпрос, а с друга отговор. Отгатнеш ли го - лампичката светва. Мой съученик я имаше, бяхме играли на нея. Та аз зяпах играта и му обяснявах как се играе. Той стана така поривисто, както само той можеше. Хвана ме за ръка и тръгна така бързо, както само той можеше. Влязохме в ЦУМ и ми я купи. Подари ми я.

Скачах, радвах се, прегръщах го. Той само се смееше с онзи смях, дето само той го имаше. Белязан. Това е. А онзи филм сигурно никога няма да го направя, но по-важното е да го усетя в себе си.