Учителят

Павел Васев

Ако има нещо, което аз съм научил от Апостол Карамитев, това е, че ако искаш да работиш в театъра, ти му се предаваш. Предаваш му се завинаги и си работохолик. Почваш от рано сутринта и завършваш късно през нощта. Ти си работник, щастлив бедняк и театрален маниак. Тези три неща за черната работа в театъра са нещо, което ми е внушено от него. Аз бях в класа по театрална режисура на проф. Христо Христов, а А. Карамитев ни преподаваше две години актьорско майсторство. Но всички го наричахме Чочо.

Това беше периодът, когато той репетираше “Хенри IV” на Сцена на IV етаж на Народния театър – режисьор беше Енчо Халачев. Дето се казва – не пропускахме репетиция. Ние гледахме театър навсякъде. Това беше прекрасно време, когато в България имаше работещи 40 театъра и във всичките провинциални градове можеше да се види добър театър. В Пазарджик се играеше европейски театър, в Бургас се играеше европейски театър. Леон Даниел по едно време го бяха натикали във Видин като някакъв вид наказание и изведнъж Видин стана центърът на просветата. Поне на театралната просвета.

Ако имаше някой, който умееше да “изтупа” праха от класическата драматургия или от пиеси, които бяха станали щампа и се играеха по един и същи начин, това беше Чочо. Той нямаше “хватки”, които да “пуска” на сцената. Глумов в “ И най-мъдрият си е малко прост” – страхотен спектакъл. Модерен спектакъл. За който днес е много трудно да намериш артист в България, способен по такъв начин да извади една класическа пиеса. “Двама на люлката” със Славка Славова – уникален спектакъл. Не искам да споменавам всичко, защото не съм театрален историк, а и бях дете, като съм ги гледал. Малко бяха такива като него, които да можеха да прескачат във времето. Примерът е филмът ‘Бялата стая” – колко сложен и вътрешно напластен актьор е Чочо. Същото беше и в театъра – при това с друг, пряк магнетизъм. Не говоря за жените, които се сриваха в краката му. Това беше ясно, но всички, които ходеха на спектаклите на Апостол Карамитев, оставаха впечатлени от харизмата му, от благородното му излъчване. Достатъчно беше да седи на сцената и да мълчи. Той това го умееше страхотно. Той умееше и с гласа си много неща. Той можеше да тръгне от ниско долу и да се качи на невероятни височини. Неудържим! Просто неудържим! Няма какво да го спре. И много обичаше да работи със студентите си от актьорския клас. Обичаше ги. Завиждахме им, защото виждахме един човек, който се грижеше за всичко около тях, за манталитета им даже.

Ние попаднахме в неговата орбита в един ососбен период – малко преди това беше минала една тежка наказателна операция спрямо него. Бяха го подпукали театралните критици или тази самоизключила се част от театралното дело у нас. Обвиняваха го в лековатост – днес щампата е “чалга”. До там го бяха докарали с обвиненията си, че във вестник “Стършел” дори излезе една карикатура, в която казваха така: “Стига вече филми с Апостол Карамитев, най-после един филм с “Апостола на свободата”. Той думичка не каза. Не съм го чул срещу някой критик да каже скверно слово. Но го беше заболяло много. Не се поддаде на униженията обаче и се хвърли с всичка сила в работата си със студентите си в актьорския клас във ВИТИЗ.

Когато години по-късно настъпи скръбният час на раздялата с него и го изпращахме към гробищата, по улица “Раковски” от “Руски” до “Патриатх Евтимий” движението беше спряно, защото имаше огромно множество от хора, дошли да се простят с великия артист. И много странно – там се мяркаха и безмълвните лица на неговите критици. Те се сляха с тълпата и нямаха какво да кажат, защото видяха какво значи преклонение – коленичили на паважа. Видяха какво значи артист, и че това, което е постигнал, е плод само на таланта му и на ролите, които е изиграл на сцените на България.

Апостол Карамитев с постоянството си, с работата си и с упоритостта си, с предадеността си към театъра запали мнозина от нас. Аз съм един от онези второстепенни негови студенти, възприели отношението му към “черната” работа в театъра. А това за него беше най-интересно – черната работа в театъра. И на това учеше той своите студенти. Много ги обичаше. Страшно ги обичаше. По всичко личеше как от тези млади хора той ще възпита артисти, които ще играят по сцените на България и света. И така се случи.

Веднъж на среща в Народния театър Любомир Кабакчиев казал: “ Ние, артистите, пишем с четка върху една бързо течаща река.” И може би това е главният принцип на театъра, който младите не знаят. Те няма откъде да го научат, ако не прочетат или някой не им разкаже. Такова е изкуството на театъра – изкуство на мъката, която води към щастие. Дело за скитници и страхотно свързано с времето си, затова и паралелно на религията. И до ден днешен говорим за Кръстьо Сарафов или за Петя Герганова, за Мила Павлова или за Славка Славова, за Йордан Матев или за Стефан Гецов. Откъде идва това? От паметта. Ще минат 50, ще минат 100 години и споменът ще остане само по книгите. Това е особеното на театъра и това е неговата магия – че се случва всяка вечер на живо. Затова не ме учудва и не ме стряска този факт, че днес младите не знаят за него. Онези, които са го гледали, докато са живи ще помнят какво чудо беше нашият учител Апостол Карамитев. Чочо.