Сантиментални и рационални спомени

Светлана Панчева, 2023

Сега, когато започнах да мисля за Апостол Карамитев и да се опитвам да напиша нещо смислено за него, се оказа, че всъщност в съзнанието ми са останали няколко спомена – едните рационални, другите сантиментални.

Рационалните ми спомени за Апостол Карамитев са от детството и от театроведската ми младост. Защо ги наричам рационални ли? Защото се свързани с повече или по-малко с рационалната оценка на видяното.

Първи спомен

Апостол Карамитев в ролята на Глумов в „И най-мъдрият си е малко прост“ е първият ми ясен спомен от театъра като изкуство въобще. Била съм 10-12 годишна, но и до сега помня мизансцени от това представление и виждам как неговият Глумов се върти около графиня Турусина на Марта Попова, как я оплита в мрежите си с комплименти, с неприкрити ласкателства, как всъщност изиграва един танц на подмазвача (защото пластиката му в тази сцена беше наистина един своеобразен танц).

Втори спомен

Изключителната интелектуална и сценична енергия и въздействена мощ на неговия Симеон в диалога за бъдещето на България в "Монахът е неговите синове". На сцената двамата големи актьори – Апостол Карамитев в ролята на цар Симеон и Рачко Ябанджиев в ролята на Фока – водят поразително динамичен спор или може би дори словесен дуел. Нарочно казвам словесен дуел, защото при максимално ограничената външна подвижност на тази сцена, вътрешната интелектуална динамика на диалога е на максимум. Размяната на доводи и контра доводи, на възгледи и убеждения, на вяра и съмнение върви между двамата с напрежението и бързината на блестящи фехтовачи. Наистина поразително бе майсторството на Апостол Карамитев да води сценичен диалог, съчетано с великолепното владеене на гласа, на интонацията.

А сега два сантиментални спомена. Защо ги наричам сантиментални ли? Защото са просто спомени за чуто и видяно.

Първи спомен

Била съм във втори курс, когато Апостол Карамитев водеше своя прочут актьорски клас във ВИТИЗ. Естествено ние – студентите на проф. Любомир Тенев по театрознание – познавахме актьора Апостол Карамитев, бяхме го гледали в Народния театър и в същото време ходехме на всяко представление на неговия клас на сцената на Академията. Страшно се забавлявахме да слушаме как Юри Ангелов имитира гласа на Карамитев едно към едно. Просто затваряхме очи и чувахме неговия характерен глас. Юри наистина беше великолепен в това. А още по-интересно ставаше, когато в салона наистина се разнасяше смеха на Апостол Карамитев, който винаги седеше на първия ред на балкона в салона на Учебния театър на всяко представление на своя клас.

Втори спомен

Нито веднъж през двете години докато Апостол Карамитев работеше със своите студенти във ВИТИЗ не го видях да взема асансьор до четвъртия етаж, където репетираше, нито да се качва стъпало по стъпало по стълбите – той винаги тичаше както нагоре, така и надолу.