България дълго ще го помни

Годишник на Народния театър “Ив. Вазов” – 2013, стр.171 - 176
90 години от рождението на Апостол Карамитев

Таня Масалитинова

Както вече споменах, Боян Дановски, тогава режисьор и директор на Народния театър, ми представи своя ученик - високо, хубаво, зеленооко момче - и ми каза, че той ще ми партнира в пиесата ,,Млада гвардия”, която тогава поставяше. Аз изпълнявах една от главните женски роли - Любов Шевцова. Наричаха я “Любка артистката". Тя ми беше една от любимите младежки роли. Дори изпьлнявахме с Чочо някакъв танц - и двамата добре танцувахме.

Така станах първата сценична партньорка на Апостол Карамитев в Народния театър. Той беше играл вече на сцената на театъра в ,,Както ви се харесва", но това беше пренесен спектакъл от театралната школа.

Докато репетирахме „Млада гвардия", на Народния театър беше дадена сцена филиал - сегашния театър „Сълза и смях". Там Гриша Островски, който тогава беше млад режисьор, направи разпределение на пиесата „Стари другари”. Централните роли играехме Апостол Карамитев и Кирил Янев, които се дублираха, Асен Миланов, Славка Славова и аз. Пиесата беше добра. Не беше политическа, беше човешка и ние репетирахме с голяма любов. Облаците в СССР обаче се сгъстяваха и един ден разбрахме, че е започнал процес срещу “космополитите". Оказва се, че и авторът на нашата пиеса е сред обвинените, и ние изпаднахме в паника - дали спектакълът ще има въобще премиера, или не? Разбрахме, че в Москва пиесата все още не е спряна. Гриша Островски заяви, че напук на всичко ще репетираме. Когато дойде време за премиера, се обърнахме към Комитета за култура - какво да правим? Отговорът беше: да проведем генерална репетиция с публика, която да гласува; ако тя приеме спектакъла - да го пускаме. Никога няма да забравя това толкова напрегнато и страшно представление, когато играехме пред съда на публиката. Салонът беше претъпкан. Като свършихме, ние

насядахме около една маса, публиката остана в салона и започнахме едно обсъждане, което трая до късна нощ. Имаше дебати - „за” и „против" пиесата, но накрая ние победихме. След това „Стари другари" ни донесе голям успех и лауреатска награда. Славка Славова, Апостол Карамитев, Кирил Янев, Асен Миланов, Георги Попов, Георги Раданов, Мария Кирова и аз получихме колективна Димитровска награда. С парите, които си разделихме, почти всички си купихие по едно колело. Тогава цяла София беше на колела. Лично аз, кажи-речи, си отгледах дъщерята на багажника, за което милицията често ме глобяваше. Любопитно е обаче, че в този страшен режим беше пусната пиесата на един космополит.

Тъй като Апостол беше много красив, възлагаха му предимно ролите на любовници. Но той освен тази дарба притежаваше и голям талант за характерни роли. Няма да го забравя в една много отрицателна роля в българска, пиеса, чието заглавие не помня.(“Разузнаване” от Л. Стрелков, реж. Ст. Сърчаджиев, сезон 1949-1950 г. б. М.К.) При това героят беше много по-възрастен, отколкото самия него – и Апостол беше направо зловещ. Но беше и прекрасен Ромео. Една от най-добрите му роли беше на Шура Ведерников в пиесата на Арбузов “Години на странстване”. Изобщо това беше едно, бих казала, преломно представление, както и „Стари другари». Нямаше лозунги и открита пропаганда. В «Години на странстване" аз играх ролята на Олга, момичето, в което Ведерников се влюбва, но после се връща при жена си Люся (Лили Попиванова). Пиесата беше наистина много оптимистична и пожъна голям успех.

Разбира се, партнирахме си и в такива пиеси като „Пред буря", „Незабравими дни” и други подобни, но се стараехме и от тях да изградим добри спектакли.

Чочо (както всички наричахме Апостол) беше женен за голямата ни актриса Маргарита Дупаринова, от която има две деца - Маргарита и Момчил. Беше грижовен и нежен баща - децата го обожаваха.

Когато реших да осъществя мечтата си да мина стаж по режисура при големия съветски режисьор Г. Товстоногов, който доразви системата на Станиславски, и ходих чак при Тодор Живков да ми съдейства, срещнах в Комитета за наука, изуство и култура Апостол. Оказа се, че и той действа по същия проблем. И двамата заминахме за Ленинград (сега отново Санкт Петербург). Първа заминах аз, после Апостол, който имаше снимки в киното.

Така започна нашето голямо приятелство - по-рано бяхме главно партньори в театъра.

Настаниха ни в хотел „Октябрьская", стаите ни бяха една до друга и на нашия етаж имаше прекрасен и много евтин бюфет (нещо средно между дневен бар, кафене и закусвалня на самообслужване за гостите на съветските хотели).

Още щом ни настаниха в хотела, аз му казах: „Виж какво, вместо в препълнения бюфет нека си купим ядене и да вечеряме в моята стая, кадето има чинии и прибори (такива бяха тогава в СССР старите хотели). И прекарахме чудесно, обсъждахме спектаклите - имаше за какво да говорим. И това ни стана навик. Но да се върна към началото на нашия стаж...

Стажът ни при Товстоногов беше за мен, а мисля, и за Апостол, един извънземен период в живота ни. Апостол беше много организиран човек и беше направил толкова сгъстена програма, че аз едва издържах на нейния ритъм. Сутрин ходехме на репетиции. След това обядвахме в някой стол. След това правехме съвсем малка почивка и отново тръгвахме. Обикновено ходехме на кино - тогава там даваха много по-хубави чужди филми, отколкото у нас. А вечер непременно гледахме някакъв спектакъл. Апостол беше много популярен сред кинодейците. Към мен пък театралите имаха по-специално отношение заради баща ми - покрай неговото име получавахме гратиси за всички спектакли. Нищо обаче не можеше да се сравни с представленията в театъра на Товстоногов, които ние, естествено, гледахме по няколко пъти. Интересното беше, че и неговият репертоар, като на всички театри, се състоеше предимно от слаби съвременни съветски пиеси, но от тях той умееше да направи великолепни спектакли. Вечер, след представление, вечеряхме с Апостол - или при него, или при мен, и говорехме много до късно. Той беше изключително интересен събеседник. Бяхме любимци на персонала, мислеха ни за мъж и жена, защото бяхме непрекъснато заедно.

Сприятелихме се с много от актьорите на Товстоногов. Най-големи приятели станахме със Сергей Юрски и тогавашната му съпруга. Те живеха на единия край на метрото, ние - на другия, и вечер, след представление, ни се обаждаха по телефона. Купувахме от бюфета бутилка вино и отивахме у тях. Такива хубави вечери сме прекарвали там! Тогава за пръв път чух песните на Окуджава. Те също носеха полъха на новото време.

Товстоногов също много ни обикна. Всяка събота ни канеше на обяд у сестра му Натела, която беше женена за големия артист Лебедев и винаги приготвяше боб по грузински... .

Накрая дойде време за премиерата на „Идиот”. Бяхме получили два билета и вечерта тръгнахме към театъра. Бяхме още доста далеч, когато видяхме как тълпи народ, като при големите мачове, се отправят в същата посока. Ние с Апостол се почудихме дали наистина няма някакъв международен мач. Не можехме да свържем премиерата с такова стълпотворение на хора. По едно време обаче двама души ни попитаха:

- Имате ли повече билети?

- За какво? - попитахме на свой ред ние.

- Как за какво? За „Идиот" - казаха те.

Чак тогава разбрахме, че всичките тези хора искат да гледат премиерата на „нашия" театър, както го наричахме. Тогава си рекохме: „Господи, кога ли ще има и у нас такъв период, когато хората да ходят на театър като на мач?"

Скоро след премиерата на “Идиот" целият състав на театъра отпътува на гастроли в Англия и Франция. Преди да замине, Товстоногов връчи на мен и на Апостол нещо като дипломи, удостоверяващи, че сме завършили при него стаж по режисура, и ни каза:

- А сега в Москва идете в театъра на Ефрос, нищо, че в момента е в “немилост”. Идете също в театър , Съвременник и "Таганка". И на добър час!

В Москва останахме около месец и половина. Настанихме се в опромния хотел “Русия"

Освен репетициите на Ефрос посещавахие и другите два най-нашумели в Москва театъра – “Съвременник” ( на Олег Ефремов) и “Таганка” (на Юрий Любимов). И отново ни направи впечатление как от недотам качествени съвременни пиеси превеха потресаващи спектакли. Помня и първото си впечатление от Висоцки, тогава съвсем млад, който най-често изпълняваше ролята на конферансие на спектакъла – свиреше на китара, почти пеейки текста. По-късно го гледах и в големите му роли.

Веднъж, като се прибирахме след някакво представление, Апостол се спря на тротоара замислен. Беше късно, уличният шум и блъсканицата почти не се усещаха, пролетната нощ бе хладна, но приятна.

- Какво да правим? - рече той. - Ние не играем като тях. А да не говорим за режисурата. - Да - казах, - така е. Но не смяташ ли, че и ние можем да играем не по-зле от тях.

- Знаеш ли, не съм сигурен дали ще стана режисьор - прекъсна ме Апостол. - Но мисля, че вече знам... (Тук той се засмя.) - Ще ти прозвучи ужасно банално, но знам как се изгражда една роля.

След няколко дни Апостол ми заяви, че в Съюза (СССР) сме изгледали всичко, каквото можем, и че няма защо да седим повече в Москва. Оставаха ни още два месеца от командировката.

- Какво ще кажеш - предложи той - да помолим да ни изпратят за тези два месеца в Чехия и Полша? Чувам, че там имало много интересен театър в момента.

Аз, разбира се, се сгласих и след като се върнахме в София, отидохме при Петър Вутов, който беше тогава шеф на културата, и го помолихме да ни разреши да прекараме последните месеци на стажа си в Прага и Варшава.

Така се озовахме в Прага. Аз много се вълнувах, защото това е родният ми град, а не го бях виждала. По това време на стаж в Прага бяха сценографът Атанас Велянов и артистите Жоржета Чакърова и Коста Карагеоргиев. Образувахме много приятна компания. Ходехме навсякьде заедно. Изгледахме всички интересни спектакли. Тогава Прага беше изключително интензивен културен център. Възраждаше се местното кино, „чешкото чудо"

След Прага Варшава много ме разочарова със сталинския си барок - нали е изцяло построена след Втората световна война. Но това разочарование не се отнасяше за културния живот и най-вече за театрите. В Полша затаената омраза към режима се чувстваше още по-осезаемо.

Товстоногов ни беше дал писмо до директора на театър “Спулчесни" - г-н Аксер. „Спулчесни" беше великолепен театър - и като режисура, и като актьорска игра. Най-силно впечатление ни направиха „Танго" на Мрожек и «Процесът" на Петер Вайс. Веднъж попитахме Аксер, който беше и главен режисьор на ,Спулчесни":

- Как трябва да се играе една абсурдна пиеса?

- Сто процента реалистично - отвърна той. - Само не се опитвайте да играете абстрактно или да гримасничите - тогава провалът ви е сигурен. За вас работи самата драматургия.

Помня потресението, което изживяхме с Апостол при посещението ни в Освиенцим. Музеят беше затворен, но като разбраха, че има български гости,

отвориха го и гидът ни разведе навсякъде. Не искам да изброявам ужасите, които видяхме - всички добре ги познаваме от екрана. Когато излязохме на слънце и седнахме на стъпалата на една от сградите, двамата се разплакхме, а вечерта присъствахме на премиерата на " Процесът", чиято тема още повече засили у нас отвращението от човешката жестокост.

Театърът, който видяхме в Прага и Варшава, беше школа от съвършено нов за нас тип. Там се запознахме със съвсем чужда за нас драматургия. Между другото, тогава за пръв път в едно открито кино гледахме “Отнесени от вихъра". С Апостол бяхме наистина едно добро съчетание: и тези последи месеци той организираше плътна програма, която аз едва успявах да изпълнявам. Интересно ни беше да сме заедно, можехме да говорим с часове и винаги имаше за какво.

Апостол шеше да направи много неща, ако беше останал жив. Подозирам, че мечтата му беше да подготви един випуск на ВИТИЗ и като Любимов да направи собствен театър. Взе клас, след като се върнахме в България, но скоро почина.

Отиде си много рано - в разцвета на таланта си. Бях на поклонението в голямата аудитория на ВИТИЗ. Изпратиха го тълпи от хора - толкова беше популярен. Не можа да осъществи мечтите си. И в истинския смисъл беше “жрец на Мелпомена". Във всяко отношение.

Лека ти пръст, приятелю!

България дълго ще те помни!