В памет на Апостол

Годишник на Народния театър “Ив. Вазов” 2013, стр.176 - 177
Виолета Бахчеванова

Повечето го наричаха Чочо. Аз никога не съм се обръщала към него така, защото името Апостол за мен беше символ, който изразяваше преклонение и обич към таланта му.

За първи път се срещнахме с Апостол Карамитев в пиесата “Службогонци” на дядо Вазов, постановка на Филип Филипов. Той играеше Хоров, аз – Терзийска. Обичах да го гледам, когато нямах явяване на сцената. Той играеше с много финес и тънък хумор.

По-късно започна истинското ни партньорство в “Мария Стюарт” на Шилер, постановка на Кръстьо Мирски, където аз бях Мария, а той любимият й, Граф Лестър. Куриозното беше, когато в “Монахът и неговите синове”, на същия режисьор, Борис I беше Любомир Кабакчиев, синовете му Цар Симеон и Владимир – Апостол Карамитев и Георги Георгиев – Гец, а аз тяхната майка, 12 години по-млада от тях! Ситуация, която създаде много весели мигове по време на репетициите.

Но ако трябва да говоря за партньорство, оставило незабравим спомен у мен, това беше – “Хенрих IV’на Пирандело, постановка на Енчо Халачев. Играехме на новооткритата Сцена на четвъртия етаж, където публиката беше съвсем близо до нас. И тук в ролята на Хенрих IV, Апостол беше неповторим – особено в монолога на лудостта. След такова партньорство винаги ми се е искало отново и отново да се срещам с изключителния талант на Апостол.

И ето че се оказахме за последен път заедно на сцената в пиесата “Краят на книга шеста” на Брошкевич, постановка на същия режисьор. Апостол – в ролята на Коперник, а аз – на жената в дома му, с която той споделя своите мисли и тревоги. Ролята му беше много тежка. Ако пиесата беше от 100 страници текст, близо 60 се падаха само на него. А все пак нали една роля не е само текст?... Апостол идваше много по-рано, за да преговори текста си. Една вечер преди представлението се отбих при него в гримьорната и след малкото общи приказки той ми каза: “Моето момиче, големият актьор не се занимава с политика. Неговото място е на сцената.” Това беше верую на Апостол, но и послание към всеки от нас, на когото мусе прииска да тръгне по тази пътечка.

Но фактически най-последното ни партньорство беше в телевизията, съвсем наскоро преди да се разделим безвъзвратно с Апостол. Това беше в “Човекът от досието” на Лозан Стрелков, постановка на Димитрина Гюрова. Аз играех неговия опонент. Ролята ми даваше възможност да я реша на ръба между смешното и сериозното, както обикновено обичах да решавам ролите си. И както вървяха снимките и аз току-що бях завършила някакво монологче, той извика “Момент!” и започна да се смее, тъй както само той умееше. Дойде до мен, прегърна ме, каза: “Обичам талантливите!” и се върна на мястото си, за да продължим. Най-прокобни обаче бяха последните му думи, с които завършваше цялата пиеса: “Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване!” Можете да си представите как прозвучаха тези думи, когато пиесата се излъчи дни след смъртта му. Присъдата наистина беше окончателна!

В сръбската пиеса “Сборен пункт”, която играехме в театъра, един от героите от Отвъдното казваше: “Ние умираме едва тогава, когато умрат спомените за нас.” Спомените за чудесния колега и великолепен актьор Апостол Карамитев ще живеят и тогава, когато и нас вече няма да ни има. 17.10.2013